Някъде в далечната 1980 г, аз тогава на единадесет години, заедно с моят баща и един негов приятел бяхме за риба на яз. Тича. Живеехме в онези времена, в които ние децата израствахме с въдичка и топка в ръка. Това за нас беше целият свят. Нямахме палатка, а старият “Москвич“ не можеше да събере всички.…
Един следобед, в който очакването на залеза бе по-силно от това на среща с жена. Още като прохождащ в занаята на кльонка, знаех, че това един от най-силните периоди на денонощието за улова на Царя. Водоема беше от така наречените затворени. Местният риболовец ме погледна с лека насмешка. Позаговорихме се, като съвсем на шега си…
.…..Един ден отиващ към заслужената си почивка. Луната настъпваше нетърпеливо на небосклона. Аз като същински морски вълк , изправен в лодката чаках да си хвана десетина рибки, с които по-късно щях да примамвам нощният хищник. Огромното ми самочувствие се изпаряваше на талази защото всичко , което очаквах не се случваше. Седях си самичък , аз…
„Срещнали се металът и дървото! -Хей, в теб няма живот, казало дървото. -И в теб няма, ти си отрязано и без корени. Загледал се металът. Чакай, в теб има душа и безвремие. Изработил те е някой, който е вложил себе си…. -Хм…в теб има блясък, казало дървото.Правиш се на корав, но всъщност си нежен. Добре…