Някъде в далечната 1980 г, аз тогава на единадесет години, заедно с моят баща и един негов приятел бяхме за риба на яз. Тича. Живеехме в онези времена, в които ние децата израствахме с въдичка и топка в ръка. Това за нас беше целият свят. Нямахме палатка, а старият “Москвич“ не можеше да събере всички. Лежахме под един найлон с баща ми и кучето Цезар. Татко ме учеше на звука, който издават различните риби в своят нощен танц. Слушах захласнат. Между звука на щурците и дишането на Цезар се чуваше и песента на водния живот.
– Като хората са , казваше баща ми. Мислиш, че ги познаваш, но може и да те подлъже. После поглеждахме към млечният път. Вярвах, че това е мъгла. Тогава нямаше как да зная, че това са много светове извън нашето съзнание. В моят детски тогава свят, единственото важно нещо беше една дървена мотовилка с навита дебела риболовна корда.
Изведнъж…Пляс, после пак пляс. Някак отсечено и от дъното на язовира. Сякаш го чувах от отсрещният балкан. Татко ми обясни, че това е Кльонк. Инструмент , с който мамели Царя на всички риби-големия Сом. Имаше нещо магическо в това, че някъде в дълбоката тъма, на километър или повече от нас, някой се опитваше да се слее с природата и нейните детайли под формата на този майсторски начин. Звукът сякаш се сливаше приспивно с цялостната картина на безвремието. Дори Цезар не реагираше.
На сутринта вече нищо не беше същото. Сякаш всичко се беше изпарило някъде в онези книжки, които като ги разтворехме, излизаше я колесница, я принц, почти като живи. Когато се прибрахме тогава от риболовният излет, Тате бръкна в един шкаф и изкара нещо криво и ръждясало. Това беше Кльонк донесен му някъде от необятната руска земя. Държеше го с някакво страхопочитание. Не повярвах, че нещо такова може да бъде продължение на човешката ръка.
От тази нощ изминаха дълги години. Баща ми вече е някъде горе при млечния път. Там е и кучето Цезар. Преживях толкова много риболовни нощи. Видях много кльонкове. Красиви, грозни, лъскави и недодялани. Всъщност….няма грозен инструмент щом в него е вложена ръка, душа и спомен. Търсех под дърво и камък онова парче “желязо“ след като тате си отиде, но не можах да го открия. Не бих го заменил за всичкото злато на света, както и онази Нощ.
2 comments