Да обичаш риболова на кльонк и самият инструмент е като един извървян път. Път, но някъде сред красивият свят на усещане и звуци. В началото е нещото, което ти е трепнало или усетил още преди да влезеш в концертната зала, загледан в афиша. Не можеш да свириш, но знаеш , че искаш да имаш инструмента за да опиташ. Лютиер го изработва. Дори и Страдивариус не може да заживее без да му бъде придадена душата на този, който го е създал и този, който е усетил това. Те трябва да бъдат едно цяло. Следват репетиции, а ти самия ставаш част от един оркестър. Оркестъра на природата. Кльонка е само инструмент. Ти си солиста. Там е партитурата, но ти самия трябва да я подредиш. Някой вече е написал нотите, но ти си този, който ще им даде живот. Публиката очаква със затаен дъх. Светлините светват, а действието започва в няколко части. Само едно прокашляне или помръдване могат да развалят либретото. Понякога и една фалшива нота може да бъде ефектна, ако се слее с общата картина на симфонията от звуци. Случва се да смениш инструмента, но знаеш, че онзи първия ще помниш винаги. Следва финалът на последното действие. Оркестъра се е слял в едно, а ти усещаш, че това в ръката ти вече е част от теб. Следват бурни аплодисменти, бис. Идва и времето, когато толкова много концерти са вече зад теб. Седиш самичък , а пред теб е инструмента. Гледате се. Някак уморен си , но доволен. Музиката , твоята музика вече може да бъде изсвирена и от други за да продължи да живее. Ставаш, покланяш се и тихо угасяш светлината !
