Лампата…
Връщайки се във водните си спомени през моста на времето, се сещам за едно изживяване, което някак от самосебе си ме шляпва зад врата.
В една тиха вечер на едни бурни години, бях полунощен ентусиаст насред язовирната пустош. Имах построен бивак на около два километра по права водна линия.
На влизане бях я сритал ядосан….. Лампа като лампа. Тогава бяха с едни крушки и батерии. Светваше когато си поиска, а това ме бе издразнило. Просто я отписах. Ползвах един стар извънбордов двигател, който прохърквайки ми напомняше, че няма нищо вечно. Сонарът ми, ако може да се нарече такъв бе без jps, а оборудването ми като цяло приличаше на бедуин без камила. Колегите риболовци познават момента, в който понякога мъглата те обгръща като мляко. Оставаш толкова сам в нищото, колкото нищото може да има някакво измерение. Понеже на младини самочувствието ми бе като на младият Христофор Колумб, бях сигурен, че достигането ми до брега и топлата палатка е въпрос на малко гребане с широка усмивка.
И ето ме напълно дезориентиран. Това дето сте го чели за полярната звезда и малката мечка автоматично изгубва всякакъв смисъл при положение, че времето е и облачно. С отказал мотор има смисъл да гребеш, но да гребеш незнаейки къде отиваш си е демотивиращо като отказ за блус. Може би час, на прага на изтощението няколко пъти достигах бряг, а дори нямах представа къде се намирам. Мъглата бавно започна да се разкъсва…
И изведнъж….светлинка. Някак плаха и светеща към небето и подсказваща ми накъде да се движа. Там бе бивакът ми. Въпросната лампа сритана и окаляна все още светеше когато я взех в ръце. И знаете ли какво се случи тогава???
Просто угасна…
И никога повече не светна. Не се и опитах да я поправя. Седи си закачена в работилницата. Сега вече има модерни джаджи. Челници, с които можеш да качиш Еверест. Сонари, които показват трасета и точки…
Та онзи ден, заглеждайки я си помислих, колко ли неща сме подритнали в този живот без мисълта, че може би някога са искали да осветят тъмнината ни.
Та така …
Рум.Рай